Реклама / Ads
38| 13557 |02.03.2024 ИНТЕРВЮ

Стефан Дечев за ФрогНюз: 3 март днес има функциите, които изпълняваше 9 септември по време на тоталитарния режим

.
Доц. Стефан Дечев Източник: ДЕНЯТ с В. Дремджиев
"3 март престана да бъде ден, в който се отбелязва признателност към загиналите за българската свобода войни от армията на Руската империя - руси, украинци, белоруси, финландци, литовци, латвийци, грузинци и т.н. През последните години той се използва за отправяне на директни антиевропейски и антидемократични послания. Цели се 3 март да изпълнява функциите, които по време на тоталитарния режим играеха 9 септември и 23 септември".
 

Това каза пред ФрогНюз историкът доц. д-р Стефан Дечев.

 

"Денят на създаване на българската държавност е 16 април 1879 г., когато е гласуването на Търновската конституция, а не 19 февруари по стар стил и 3 март по нов стил, когато в Сан Стефано е подписан предварителен мирен договор между Руската империя и Османската империя без българско участие", категоричен бе историкът.

 

"Около 3 март вече не става дума за отбелязване на дата, в която да се отбелязват жертвите, довели до промяната на статуквото и до възстановяване или създаване на една нова българска държавност. Празникът отдавна, особено през последните години, се изкористява за антиевропейски цели, за цели, които са насочени срещу политически избори на нашите възрожденци, на нашите политици след Освобождението, както и на България и българското общество в годините на прехода", обясни той.

 

"Агресията на Владимир Путин срещу Украйна и особено неговите последни действия и последни изявления показват, че самото нападение срещу Украйна е непосредствен израз на една генерална политика, насочена срещу Европа и европейската цивилизация. България е избрала да принадлежи към европейската цивилизация веднъж с учредителите в Учредителното българско народно събрание в Търново, гласували Търновската конституция, и втори път, гласувайки и сега действащата Конституцията през 1991 г. Прави този избор и с гласуванията за започване на преговори за членство на България в Европейския съюз и за членство в НАТО, приключили успешно съответно през 2004 и 2007 година".

 

По думите му 6 септември - Денят на съединението, трябва да е националният празник на България.

 

"6 септември носи в себе си наистина голям заряд, може да бъде празнуван от всички държавни институции. В него са вградени идеалите на нашите възрожденци, защитен е след една успешна война на българската армия срещу вероломното нападение на крал Милан, което означава, че може да бъде и ден на войската. Има всички предпоставки да бъде един наистина национален празник на единението".

 

Ето и цялото интервю:

Доц. Дечев, гледайки историческия контекст на 3 март, има ли в него повод за национална гордост?


Всяко поколение има своя перспектива, от която гледа на миналото. Не бива да се учудваме от обстоятелството, че в различни периоди са отбелязвани различни дати. В различни периоди на празниците се отдава различно значение и в тях се влага различно съдържание.

 

Първо, трябва да си припомним как точно 3 март беше обявен за национален празник. Това се случи с еднолично решение от 1990 година на председателя на Държавния съвет Петър Младенов. Тогава тази дата беше обявена за национален празник под името Ден на освобождението.





Второ, трябва да кажем, че и тогава имаше припламване на дебати дали да не бъде 6 септември 1885 година - Деня на Съединението, дали да не бъде 24 май - Деня на светите братя Кирил и Методий, имаше дори споменавания за обявяването на Независимостта от 22 септември 1908 година.

 

При всички случаи обаче тогава, излизайки от периода на тоталитарния режим, в желанието по най-бързия начин да бъде премахнат 9 септември 1944 г. като национален празник, включително и новосформиралата се българска опозиция бързо се съгласи на едно подобно решение за 3 март.

 

Едва през следващите години се разгърна в особено голяма степен дебатът дали 3 март е датата, която трябва да бъде национален празник. След това, особено 1994-1995 г., започна една голяма символна борба, която завърши през 1998 г. с обявяването на Съединението от 6 септември 1885 г. и Деня на независимостта от 22 септември 1908 г. за официални празници.

 

Веднага искам да направя една уговорка - че всъщност в края на Втората световна война България няма една дата, която да се води национален празник. До края на Втората световна война първоначално 19 февруари, а по-късно - след 1 април 1916 г., когато е приет григорианския календар - 3 март, се установява като официален празник, не като национален.

 

Дебатът за националния празник не спря, той продължи да се развива. Евроатлантическата ориентация на България през тези години беше в една непрекъсната колизия и неловкост във връзка с отбелязването на 3 март. През последните години във връзка с все по-голямото придобиване на авторитарен характер на режима на Путин и особено след войната в Украйна, видимо това противоречие започва да се задълбочава. Самият празник вече изглежда като ретрограден символ, за какъвто впрочем е бил считан още в края на XIX и началото на ХХ век от определени кръгове в нашето общество.

Какво се случва в България след 3 март 1878 г.?


За да си отговорим на този въпрос, трябва да сме наясно с много неща, факти и обстоятелства, които обикновено се премълчават и които не са много ясни на съвременната българска общественост.

 

Денят на създаване на българската държавност е 16 април 1879 г., когато е гласуването на Търновската конституция, а не 19 февруари по стар стил и 3 март по нов стил, когато в Сан Стефано е подписан предварителен мирен договор между Руската империя и Османската империя без българско участие. Това са факти, многократно изтъквани от мои колеги. Факти, с които би трябвало отдавна да са наясно много хора. Има го и Райхщадското споразумение, и Будапещенската конвенция. Санстефанският договор е предварителен, а на базата на тези два други подписани документа всъщност се оформят крайните решения на Берлинския конгрес. 





Относно създаването на българската държава, трябва образно да си представим какво означава една държава, в която официални празници са рожденият ден на княз Александър I Батенберг, възкачването му на престола, Денят на Светите братя Кирил и Методий. Като официални български празници се отбелязват дните на възкачването на престола на руския император Александър II, именият ден на Александър II, рожденият ден на Александър II, рождените дни на отделните членове на руското царско семейство, денят на обявяване на Руско-турската война, денят на преминаването на руските войски през Дунава по време на Руско-турската война, дните на всички важни битки от Руско-турската война, влизането на руските войски в отделните градове по време на самата Руско-турска война се обявяват за празници на съответния град, официален празник е също денят на Санстефанския договор. Част от българския празничния календар са събития от самата руска история, както и годишнини на изтъкнати руски писатели, дипломати и генерали, които също са част от официалния български календар.

 

Цялата тази празнична система, която е описана в календара в началото на 80-те години на XIX век, с изключение на рождения ден и възкачването на Александър I Батенберг, както и Деня на Св. св. Кирил и Методий, не е свързана със собствено български празници и собствено български заслуги.

 

В навечерието едва на Съединението започват опити да се поставят в календара български герои, български събития и български заслуги от намиращи се в опозиция политически дейци, сред които и от Българския таен централен революционен комитет, начело със Захари Стоянов, който подготвя почвата за Съединението.

 

Част от този процес е написването още през 1883 година от Захари Стоянов на книгата “Васил Левски Дяконът. Черти от живота му”, организирането на тържества, посветени на Христо Ботев през 1884 и 1885 година, и особено отбелязването на Деня на Хаджи Димитър през лятото на 1885 година, който е част от подготвянето на бъдещето Съединение въпреки противопоставянето на Русия на това Съединение.

 

Тук е интересен един момент, който го има в спомените на Данаил Юруков, писани в края на 20-те години на XX век, публикувани в началото на 30-те години. Той казва, как в навечерието на поклонението на Хаджи Димитър на Бузлуджа от 1885 година, Захари Стоянов го поканил да тръгне, а той - като представител на управляващите Източна Румелия, тогава русофилска народна партия, му казал, че не се кланя на светци. Захари Стоянов му отговорил, че като българин предпочита да се кланя на български светци като Хаджи Димитър, а не това, което представлява в момента кланянето на руските светци.

 

Първите думи, които пише Захари Стоянов в предговора на “Васил Левски Дяконът”, пресъздават атмосферата на 1883 година, когато на север и на юг от Балкана основните външнополитически, а и вътрешнополитически решения, се вземат не от българските органи, а от руското дипломатическо агентство в София и руското консулство в Пловдив, които се намират под диктовката на Азиатския департамент в Петербург.

 

Съединението отприщва възможността да се припомни 10-годишнината от Априлското въстание, което става през април 1886 г. и което е част от борбата за отстояване на Съединението, отстояване на правото за самостоятелно българско действие. Разбира се, има политически противници на това широко движение за Съединение, които смятат, че България без Русия не може. Това раздвояване, това противопоставяне, бележи политическия живот в края на XIX и началото на ХХ век.

 

Построяването на повечето от паметниците в началото на ХХ век, съответно между 1901, 1902 и 1907 г. - Паметника на Цар Освободител пред Парламента, мавзолея-костница в Плевен, Скобелевия парк, Музея на Главната квартира на руската дунавска армия в село Горна Студена, са едно извинение, едно връщане на политиката в обратна посока след управлението на Стефан Стамболов между 1886-1897 и 1894 г.





Трябва да кажем, че през този период имаме прогресивнолиберална партия - цанковисти, които като русофилска партия обявяват 19 февруари - бъдещия 3 март, за партиен празник. За такъв патронен празник го обявява и Върховният македоно-одрински комитет. За разлика от тях, повечето от другите политически сили се отнасят резервирано към 19 февруари. Вътрешната македоно-одринска революционна организация също се отнася по-скоро негативно. Левите политически сили в страната също, включително самите социалисти.

 

Известно е, че първата копка на Паметника на Цар Освободител става повод студентството и българските социалисти да се противопоставят на казионните опити за това, което те разглеждат като недостойно за паметта към априлци от 1876 г. - да се поставя паметник на все пак чужд държавен глава и символ на монархизма срещу българския парламент. От тази гледна точка намирам за изключително парадоксално обстоятелството, че днес сили, свързани с българската левица или гравитиращи около нея, както и други представители на нещо, което някои определят като крайна десница, се явяват защитници именно на този празник, което се разминава с историческите позиции, които са имали тогавашните български тесни и широки социалисти. 

Споменахте паметниците. В момента много актуален е въпросът с едни други паметници - съветските монументи като МОЧА в София и Альоша в Пловдив. Около демонтажа на МОЧА много пъти се изказа една теза, с която и съм съгласна - че монументът е пропаганден символ, че предизвиква не гордост в българите от нашите собствени постижения, а внушава чувство на недостатъчност, на потиснатост. Струва ми се, че около 3 март в настоящия контекст има нещо подобно - датата има символно значение. Ако аз трябва да празнувам 3 март, не бих чувствала национална гордост, независимост. Мисля, че при много други хора също е така. На какво е символ 3 март днес?


Никога, след тяхното построяване, не е имало някакво движение, насочено към паметниците, които почитат паметта на руските войни от войната от 1877-1878 г. и ролята, която изпълнява тази война за възстановяването на българската държавност.

 

Веднага трябва да си припомним това, което описах - какво представлява българският празничен календар в първата половина на 80-те години на XIX век. В никакъв случай този календар не говори за суверенна, самостоятелна, свободна или независима държава. Всъщност, съгласно Берлинския договор, тя е васална на Османската империя, но фактически тя е васална на волята на официален Петербург. В този смисъл, под въпрос е доколко след 3 март следва автоматично възстановяване на някаква държава със своя напълно самостоятелна воля. Все пак обаче, Търновската конституция е приета от български народни представители, без пряка руска намеса и отразява постиженията на европейското конституционно право в онзи момент.

 

Можем да кажем, че съществува голяма разлика между това, което се случва след 1878 г. и това, което се случва след 9 септември 1944 г. На 9 септември от власт е свалено едно демократично, антифашистко и антинацистко правителство, което е съставено от дългогодишни привърженици на демокрацията, на Търновската конституция, на политическия плурализъм, на правовата държава, противници на фашизма и нацизма, противници на антисемитската политика и антисемитското законодателство. Навлизането на Червената армия в страната представлява - особено в перспектива - посегателство срещу традициите на демокрацията. Представлява още включването на България в съветската сфера на влияние, установяването на един тоталитарен режим от съветски тип. 

 

В този смисъл, както паметникът на Червената армия в столицата, така и Альоша в Пловдив, очевидно са не толкова символи на някаква благодарност от страна на българската общественост, колкото са символи на подчинение, на липса на суверенитет и на приоритет на съветския интерес над собствено българския интерес. Това е категорично. 





Това става особено видимо на фона на началото на агресията на Владимир Путин срещу Украйна, а и особено на фона на неговите последни действия и последни изявления, както и тези на Медведев, които показват, че самото нападение срещу Украйна е непосредствен израз на една генерална политика, насочена срещу Европа и европейската цивилизация. България е избрала да принадлежи към европейската цивилизация веднъж с учредителите в Учредителното българско народно събрание в Търново, гласували Търновската конституция, и втори път, гласувайки и сега действащата Конституцията през 1991 г. Прави този избор и с гласуванията за започване на преговори за членство на България в Европейския съюз и за членство в НАТО, приключили успешно съответно през 2004 и 2007 година. 

 

Мисля, че около 3 март вече не става дума за отбелязване на дата, в която да се отбелязват жертвите, довели до промяната на статуквото и до възстановяване или създаване на една нова българска държавност. Празникът отдавна, особено през последните години, се изкористява за антиевропейски цели, за цели, които са насочени срещу политически избори на нашите възрожденци, на нашите политици след Освобождението, както и на България и българското общество в годините на прехода.

 

Трябва ли в такъв случай да има промяна и коя е най-подходящата дата?

 

Има различни мнения. Преди няколко месеца, заедно с други български историци, общественици, интелектуалци, политици, излязохме с идеята за 6 септември като Ден на Съединението да бъде национален празник.

 

Причината да се разграничим от многото привърженици на датата 24 май е обстоятелството, че според нас националният празник на една държава трябва да бъде ден с ясно политическо послание. Трябва да има непосредствено българско участие и то на поколения, които са свързани с нас. 

 

6 септември е добро олицетворение на подобно нещо. Той носи в себе си наистина голям заряд, може да бъде празнуван от всички държавни институции. В него са вградени идеалите на нашите възрожденци, защитен е след една успешна война на българската армия срещу вероломното нападение на крал Милан, което означава, че може да бъде и ден на войската. Има всички предпоставки да бъде един наистина национален празник на единението.

 

През годините 6 септември не съумява да стане български официален празник до 1998 година, защото дори през периода между Първата и Втората световна война все още са живи политиците, които са били свалени от власт в Източна Румелия на 6 септември 1885 г. Това за тях изглежда неприятно. Такъв проблем обаче вече не съществува.

 

Около Съединението има консенсус и затова смятам, че това е една подходяща дата.

 

Другият момент, който ми се струва важен е, че 3 март престана да бъде ден, в който се отбелязва признателност към загиналите за българската свобода войни от армията на Руската империя - руси, украинци, белоруси, финландци, литовци, латвийци, грузинци и т.н. През последните години той се използва за отправяне на директни антиевропейски и антидемократични послания.





Не е трудно да забележим, че не всички, но една немалка част от привържениците на 3 март практически не смятат Владимир Путин за диктатор, не смятат Владимир Путин за агресор, нямат елементарно уважение към украинската държавност и международното право, отнасят се с ирония и със снизхождение към такива мъченици на руската борба за свобода като Борис Немцов, Алексей Навални, Анна Политковская. Мисля, че сами с позициите, които заемат, правят отбелязването на датата 3 март почти неудържимо.

 

Когато миналата година правихме това обръщение 6 септември да бъде обявен за национален празник, забелязах, че се появи един мой приятел, който само преди няколко дни бях видях в една медия да защитава датата 24 май. Попитах го: “Нали ти съвсем доскоро беше за 24 май?”. Тогава той ми отговори: “Начинът, по който привържениците на 3 март посрещнаха 24 май, радикализира моята собствена позиция. Затова отсега нататък аз вече ставам привърженик на датата 6 септември. За мен 24 май беше компромисът, който те трябваше да приемат, но те категорично го отказаха”.

Можем ли да кажем, че това, което прави руската държава в момента, отнема от всички българи, които нямат особено влечение към руската политика на диктатура и тероризъм, възможността да празнуваме, да имаме дата, в която наистина да се заявим като независими хора?


Разбира се, още повече, че има и официални изявления, които се солидаризират с руската страна. Трябва да се отбележи и обстоятелството, че руските действия затрудняват спокойното отношение към 3 март.

 

Когато беше анонсирано от страна на тези, които предлагаха 24 май да влезе в Конституцията, беше споменато, че 3 март ще бъде запазен като дата, която да се отбелязва. Тук е големият парадокс - 3 март би бил празник, просто не национален. 

 

Друг парадокс е, че защитниците 3 март да продължи да бъде национален празник, както е след 1991 г., в една или друга степен са свързани именно с онези кръгове, които в началото на 50-те години на XX век отменят неговото отбелязване и го превръщат в обикновен работен ден. Това показва единствено, че се цели 3 март да изпълнява функциите, които по време на тоталитарния режим играеха 9 септември и 23 септември, с което да се търси приоритет на една част от българското общество, която да налага своята воля над друга част от българското общество.





Друг е въпросът, че за хора, които познават добре руската култура и нямат нищо против нея, където поставям и себе си, сегашната руска политика създава много, много голям проблем - не може приоритетът да не бъде нашата страна, нейният интерес и нейното европейско бъдеще и принадлежност към семейството на европейските народи.

 

Илияна Маринкова

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
. 18| 10860 |27.02.2024 Ген. Съби Събев за ФрогНюз: Макрон направи политическо послание към Москва, че коалиция на желаещите може да подпомогне Украйна . 7| 28216 |27.02.2024 Адв. Величков за ФрогНюз: Част от прокуратурата се държи като прикриватура? Йордан Петров да излезе на светло . 16| 12323 |27.02.2024 Емил Джасим за ФрогНюз: Шестобалната система не работи, нужно е очовечаване на училищната система . 5| 10350 |22.02.2024 Бесарабия - между воюващите украински българи и учебника по български език. Тетяна Станева за ФрогНюз

КОМЕНТАРИ

Реклама / Ads