Хищни съседи пак посягат на българската история

Българистични въпроси в една новоизлязла енциклопедия Проф. Д-р Иван Кочев
Наскоро тази година излезе от печат преведеното на български език лицензирано специално издание на вестниците „Дневен труд” и „24 часа” – „Голяма енциклопедия на страните. Централна Европа и Балканите”, том 4. Луксозният том е част от поредица, даваща предимно фотографски, социологически и политически сведения за страните в света. Очевидно основната й цел е да заинтригува туристически настроения читател, за да ги посети. Навярно текстовият материал е подаден от автори в съответните страни, участващи в тома, защото в него се оглеждат възгледи, не винаги утвърдени и приети от световната общественост. България ще бъде представена в друг том. Това обаче не означава, че факти от българската история, география и съвременна действителност не са изнесени в изданието. Скандално те се са обявени за „македонски” или сръбски. В дела, посветен на Македония, разбираме, че „Динаридите на запад и Рило-Родопският масив на изток обграждат с върхове , по-високи от 2000 м, централния котловинен пейзаж на Македония”. Досега аспирациите на малката млада държавица бяха насочени към Пирин, но с течение на времето те нараснаха още повече и вече достигат до Рила и Родопите. Схемата за безнаказано заимстване очевидно е изкопирана от сърбите. Скопяни усвоиха тяхната мегаломания. В заглавие с едри букви „Сърбия” е написано, че тя е „плодородна низина и дръзки планини между Дунав и Адриатическо море”. През 2007 год. Сърбия няма никакъв излаз на Адриатика, тя все още не може да се раздели с мисълта, че Хърватия и Черна гора не са част от нея. Любопитство буди фактът, че същото описание присъства и за Хърватия, което е дадено от хърватите и напълно отговаря на действителността: „плодородна низина и дръзки планини между Дунав и Адриатическо море”. След уголемяването на територията на държавата си (за сметка на България) е нужно да се „уголеми” и измислената й история. Разделът „Македония” е изписан на златистожълт фон, върху който е изрисуван в полуръст и Александър Македонски, възкачен на крилатия си кон Буцефал. Под него е флагът на Македония със соларния знак ( силно прекроен след негудованието на Атина само с осем полулъча), следван от герба – пак с античното слънце, но с червена югославска петолъчка, т.е. цялата компилативна символика, оправдаваща смешното име на новата държава – БЮРМ. Опитът да се избяга от българските корени в далечната история и да се отиде до Александър Велики обаче, не е от най-сполучливите. Не само затова, че през V- VI век, когато българските славяни заселват тези земи, от романизуваните и гърцизираните македонци отдавна вече не е имало остатъци, но и заради обстоятелството, че античните македонци, нямащи нищо общо със съвременните (освен откраднатото име), са генетично свързани с траките – праотците на сегашните българи : „Източна Македония обхващала земите между Вардар и Струма заедно с низината, на която по-късно се издигнал градът Филипи” ( днешните развалини между Драма и Кавала) – е отбелязано в „История на България”, т. 1, 1979. Областта била населена от траки, което намерило израз и в имената на отделните й области. Бягството в античността не спасява словесните упражнения на съвременните скопяни, а още веднъж подчертава старата общност на населението в Тракия и Македония. Навярно авторът на текста е сърбин, живеещ в Р Македония. Това се открива, когато се погледне пасажът за езика: „Македонският език е посредник между сръбския и българския”. След като днес е повече от ясно, че няма нищо общо със сръбския падежен език, т.нар. македонски безпадежен „език” ( по рецептата на Ст. Новакович за поетапното посърбване на българщината в Македония, с която се изразява същността на македонистичната доктрина) този път е обявен за посредник. И то между какво? „Посредник между себе си (защото самият той е българска формация) и сръбския, т.е. сам посредничи на себе си !? Не съвсем точна е и констатацията, че в Македония се използва кирилицата и че писмеността продължава традицията от двамата братя Кирил и Методий. Целият патос на борбата на сърбомакедонистите от миналото и днес е белязана с обратния знак – те се стремят да скъсат с езика на Солунските братя, запазен в България, и да наложат видоизменена сръбска караджица. Подобно плагиатство откриваме и в главата, посветена на Сърбия. Сърбите „през IXвек са покръстени от последователи на славянските апостоли Кирил и Методий и са поставени под закрилата на гръцкия патриарх в Охрид (Македония)”. Сръбските автори на главата очевидно забравят, че през същия този IX в. последователите на славянските апостоли живеят и работят в държавата България, в която се намира не само Охрид, но и Белград, където за първи път стъпват прогонените от немските духовници кирилометодиеви ученици. И още нещо, тъкмо по това време в Охрид не е имало никакъв гръцки патриарх. Охридската архиепископия е била напълно независима. За това свидетелства византийският архимандрит Нил Доксопатър в съчинението си „Редът на патриаршеските престоли”. Естествено, най-много посегателства върху българската идентичност откриваме в главата „Население” (раздел „Османски влияния”). След падането на Сърбия под османско робство „горният слой на обществото бива ислямизиран ... Една общност от сърби мюсюлмани, т.нар. горани, и в наши дни продължава да живее на територията на Косово”. Българският фолклор и най-вече език обаче опровергават това твърдение:   „Бугари глава дигнале,   Ами да ке го зимае далеку, ке го однесе,  Расим ке пойде София” (Народна песен на гораните) Гораните са българи, колкото и да им се иска на сърбите да ги изкарат различни. Когато се говори за Войводинската част на Банат, българите не се споменават изобщо. Липсват каквито и да са били сведения за българите в Западните покрайнини, статистическите данни за които непрекъснато варират в сръбската статистика: от 100 000 до 25 000 (!?) Този път въобще ги няма никакви. Това естествено е свързано с непрекъснатите приливни вълни на сръбския национализъм, които очевидно не могат да бъдат обуздани никога. След всички политически катаклизми, на които Сърбия бе инициатор и главно действащо лице, авторите в тази енциклопедия в частта за Сърбия отново са включили при нея и Югославия, която вече не съществува, чрез дял „Велика Сърбия и Югославия”. Проблемът вече е в българския превод и българското издание : за всички повдигнати тук въпроси, свързани с българската история и държавност, не трябваше ли да има кратка критична бележка от името и на българските издатели?